За всеки човек родното място е свещено. Винаги с трепет се връща към него.Такава среща с родното предстоеше на нас родените в далечната 1951 г.Колебаехме се къде да бъде.Решихме, разбира се, в Мещица - мястото, където сме се родили, където сме учили,където още усещаме мириса на тревата, отъпкана от краката ни, тичайки и гонейки се като деца.

    Срещаме се, целувки, прегръдки, думи на радост и изненада.Ние ли сме?Същите ли сме? Може би малко по - стари, но и по-мъдри. Седим и говорим, разказваме, припомняме случки и настроения, шегуваме се, смеем се от сърце. В тези спомени сме потопени повече от няколко часа. Забравили сме годините, забравили сме притесненията и колебанията преди срещата- Как ще се познаем? Какво ще си кажем? Ще се почувстваме ли отново близки.

В един следващ момент всеки говори с всекиго, раздава обич и получава усмивки. Пак сме същите. Изминалите години нямат значение. Със същия трепет и уважение посрещаме нашата учителка, попадаме един след друг в нейните прегръдки. В радостта от срещата ни се промъква спотаената ни тъга за ранната загуба на един много важен за нас човек- класният. Заставаме в минута мълчание в знак на почит.

Празникът отново набира скорост. Веселим се от сърце и от душа. Щракат светкавиците на фотоапаратите, смехът става все по-силен, танците и хората все по-буйни. Накрая трудно се разделяме с обещания за нови срещи. Къде и кога ще бъде това още незнаем. Но всички чувстваме със сърцата си, че непременно ще го направим - Времето е пред нас.

Снимки