ЛЕТЕТЕ ВЛАКОВЕ

От Перник до Волуяк и обратно

неспирно влакове летят

и пеят песните на синеблузите

с възторг изпяти нявга тук.

Ридовете с нокти прокопахме.

Пред нас скалите отстъпваха със страх.

Бетонни мостове накрачваха

реки, долове и дерета

За траверси ний вградихме

нашия възторг,

смесен с част от младостта ни,

с песни, с дръзновение и с пот.

А за релси - наш'та воля -

от стоманата по - твърда

непоколебима, несломима -

тя с други тонове звъни.

Там нейде, край село Мещица

спряха да бият група младежки сърца

и останаха на вечна стража -

имената им, да греят като слънца.

Летете влакове, към бъдещето устремени!

И пейте нашите славни песни,

с тях тука ще живей през вековете,

славата, честта и младостта ни.

Георги Матанов

Източник: http://sedmica.kazanlak.com/?p=view&id=1703

Ето и цялата публикация:

Позиция

Отминало ли е бригадирското движение в Българя? 60 години от началото на бригадирското движение у нас Строихме за нас и за бъдните поколения! „Когато се каляваха основите

Тръгни по улиците и площадите на всеки град в нашата страна и питай всеки срещат млад човек: „Какво знаеш за бригадирското движение у нас?". Малцина ще ти отговорят: „Чувал съм за него.". Това означава, че знае едно понятие без съдържанието му. Останалите ще дигат рамене и ще мълчат. Един фрапиращ период от нашата история и само шестдесет години оттогава, при толкова живи участници, а те мълчат. Защо? ... И у кого е вината?

Някой пък научили толкова, колкото само да кажат, че то е било експлоатация на младежкия труд. На тях трябва да се каже твърдо: “Чакайте! Не бързайте с вашите изводи и заключения! Ако на вас, някой който много Ви уважава и обича, Ви подари от цялата си душа и сърце , нещо което сам е сътворил, Вие в този случай експлоататор ли сте на неговия труд?!" Та ние бригадирите дарихме тогава на Родината и обществото нашия труд с най-съкровени чувства, с огромно желание и с много песни. За каква експлоатация може да се говори тук?! Някои , които също не знаят нищо за бригадирското движение казват: „Имало го е някога, но заедно с времето си е отишло." Как така си е отишло? Нали хилядите километри пътища, които бригадирите построиха преди повече от половин век, се ползват и сега, ще се ползват и в бъдеще и нали са много тези дето се движат по тях с луксозните коли, а не знаят кой ги е направил; нали и сега пътуват в най-луксозните купета по линиите Перник - Волуяк, Троян -Ловеч, заедно с всички и тези, които казват, че бригадирството е временно явление?

Нали и тези, които под каквато и да е форма са против бригадирското движение, постоянно гледат филми и мачове по телевизията заедно с всички и си светят с електричество, не биха могли да живеят, но не си дават сметка, че централите, от които идва токът, построихме пак ние бригадирите. Нали тези, които плюят и хвърлят кал по бригадирското движение и сега ядат плодове и зеленчуци от плодородните градини на нашата Родина, напоявана с водата от язовирите, които ние построихме, но не знаят, че червените багри в плодовете, дар от нашата земя са багри от червените знамена, под сянката, на които ний строихме язовирите, за да я има водата в тях и сега.

Да изброявам ли още? Фабриките, заводите, хилядите национални, регионални и местни бригадирски обекти, благата, от които са били ползвани от всички, ползват се и ще се ползват докато ги има тези обекти. Сега, нека всеки сам да си отговори: отминало ли е бригадирското движение в България?

Това е само материалната страна в полза на цялото общество. А другата страна? Тази, която касае изграждане младежите и девойките като хора? Изграждане на волята, характера, душата?

Скоро от екрана на телевизора видях журналист с микрофон в ръката. Той спираше всеки срещнат на улицата и задаваше въпроси за бригадирското движение. Последният му въпрос към всички беше: „Може ли сега пак да се създаде бригадирско движение?" На мен веднага ми се дощя да застана аз пред него с микрофон и да го попитам: „А Вие бихте ли станали сега бригадир?" Отговорът, който бих получил ми е ясен. А на неговия въпрос трябва да си кажат думата политиците и философите, защото трябва да се обясни тогавашният исторически период какво мислене е сформирал в младежта и какво мислене формира сегашната обстановка и да се каже защо в онова време думата корупция изобщо не съществуваше в нашия речник, а сега всяка втора дума при разговарянето е корупция.

Аз бях бригадир на линията Перник - Волуяк - лагер „Дивотино". около 1000 младежи и девойки прекопавахме един рид, а пръстта насилвахме напред в ниското. Лагерът ни беше по-близо до село Дивотино, отколкото до обекта. Заради водата. Един кладенец, който ползвахме за пиене, за миене, за пране, а се ползваше и от близките до него семейства от селото. Лагерът беше от четвъртити брезентови палатки. От „вратата" на палатката до отсрещната страна вътре, имаше тясна пътека, а от двете страни дървени нарове. Направо в земята бяха забити дебели дървени колове и сковани за тях груби дървета и дъски. Отгоре, един до друг наредени „дюшеците" - големи конопени чували, пълни с едра слама. Казвахме им сламеници. Над тях едно одеало за чаршаф и друго над него за юрган. Възглавницата е сламеник с умалени размери. Столовата се състоеше от два успоредно изкопани траншеи, на разстояние 60 сантиметра един от друг и дълбоки по 40 сантиметра, за покрив служеше синьото небе. При хранене се влиза в траншея. Външният му ръб за сядане. Ивицата между двата траншея е масата, покрита със зелена покривка отъпкана трева. Доста романтично. Но при дъждовно време?! Гумените цървули залепваха в калта на дъното на траншея. Сядането е невъзможно. Тогава яденето става полу-наведен , полу-клекнал и всеки бърза да изяде чорбата и по-скоро да излезе от траншея. Само да не си помисли някой, че се хранехме с пържоли, кебапчета и кюфтета. Работихме денонощно на три смени по осем часа без прекъсване. Почивен ден само неделя.

На обекта се работеше само с кирки, лопати и вагонетки. За всяка вагонетка имаше отделна група копачи, товарачи и двама вагонеткажии. Вагонетките бяха около 80 на брой. Като се напълнят с около два кубика пръст, една по една се спущаха към насипа за разтоварване, наклонът беше голям. Специални спирачки няма. Задържането на скоростта става с дебеликато човешка ръка двуметрови дървета, които се залостват на задните колела и се натискат от вагонеткажиите, возещи се на рамата на вагонетката. Ако не се овладее скоростта, вагонетката излиза от релсите и с търкаляне по насипа изчезва към дъното на дола. След разтоварване на вагонетките, всички се закачват с куките върху тях в обща композиция, а малко локомотивче ги връщаше отново на местата за пълнене. При дъжд ставаше тежко и трудно. Калта лепнеше по гумените цървули, по лопатите, по вагонетките.

Работата на обекта беше сражение. Жестока битка с трудностите - за победа. Висок дух, твърдост и упоритост, весели лица и бойки песни. С песни отивахме на обекта, с песни работихме през цялата смяна и с песни се връщахме в лагера. Никой не работеше насила. Никой не пееше насила. Насила не може да се пее. А песните сами излизаха, там нейде дълбоко от младежките гърди. И линията беше завършена в срок. Срочно и предсрочно един по един се завършваха обектите - големи и малки, пръснати навред из Родината и на които едва ли някой можеше да каже точния брой.

Едва ли някой е в състояние да изчисли досегашните и бъдещите блага, които са дали и ще дадат ония обекти, построени от бригадирите, в които всеки бригадир е вградил частица от своята младост.

Тези обекти трябва да бъдат святи. Свята трябва да бъде думата БРИГАДИР!

Българино, отвори очите си широко!